07/08/2007
За шивачите, родителите и родното място

Едва ли на някой от нашите читатели е нужно да знае твърде много за града Данвил в щата Вирджиния, САЩ. Решихме да разкажем за още един от случаите, когато текстилната индустрия е засегната от глобализацията. За това как хората възприемат тези процеси. Може да се вгледаме и в начина на мислене на хората, чиито близки са работили в текстилната индустрия.

"Преди няколко дни, на 31 юли аутлета Данвил Ривер затвори вратите си завинаги. Сигурен знак за продължаващия спад в текстилната индустрия на Вирджиния.
Магазинът бе за дълго време любимо място за търсещите разлики в цените между тези на фабриката и на другите пазарни играчи за спално бельо, хавлиени кърпи, платове и аксесоари.
През времената имаше години, когато компанията Dan River Mills бе наела около 12 000 души в Данвил и представляваше най-голямата текстилна фирма в света. Този брой се измерва сега в няколко стотици и компанията затвори всички производства. Останалите наети се занимават с дистрибуцията на стоки, произведени в чужбина. Така бе засегната от глобализацията фирмата основана точно преди 125 години."
Как реагират в коментарите си хората от Данвил:

Timothius M. Robinson: по време на военната си служба в различни точки на планетата (включително близкия и далечния изток), много малко неща ми даваха повече гордост от това, да видя по тези места продуктите с марката на Dan River Mills.
Веднаж, когато бях на служба в Саудитска Арабия си писах с pen-friend (непознат човек, с когото се сприятеляваме с кореспонденция). Не бях имал възможността да и пиша, че съм от Данвил, когато тя ми изпрати пакет с продукти на Dan River Mills. Може би си представяте моето вълнение, когато и написах "благодаря за това, че ми изпратихте парченце от дома ми".

Mavis Haywood:  Напуснах Данвил през 1944-та година и тогава моите родители ми дадоха чаршафи и една фланелено одеало, произведени във фабриката, каквито сега не може да намериш. Вярвайте ми, все още ги имам, въпреки че са поостаряли доста, но аз съм твърде сантиментална към тях и не мога да ги изхвърля.  И винаги ми доставя удоволствие да кажа, че съм от Данвил, града на Dan River Mills.

Mark O'Luck: Винаги, когато съм приближавал града с вълнение съм забелязвал големия светещ през нощта надпис "Града на тъканите Dan River".
Баща ми работеше там и често се връщаше с кълбета памук по дрехите. Когато влизах в гимназията, кандидатствах за стипендия, но с малко надежди. Не можех да си представя, че една малко черно момче може да я получи. Когато тя бе обявена, отидохме в администрацията да ни снимат. Татко плака от радост, това бе първия път, когато той влезе в администрацията. Получих добро образование, благодарение на Dan River Mills. Днес съм горд собственик на консултантска фирма в зоната на Wall Street в New York. Dan River ми помогнаха да реализирам мечтите си. Благодаря ти Dan River !!!

Бихме могли да продължим в същия дух и с останалите 20-ина писма. Бихме искали да направим един малък паралел, с това какво пишат нашите сънародници, които са напуснали дома си и мястото, където техните родители изкарват хляба си в текстилни и шивашки фирми у нас. За съжаление засега не открихме подобни материали. Все пак попаднахме на известни личности, които не крият факта, че техните родители са били шивачи.

Нери Терзиева: Mайка ми Сафие над 35 години работеше на конвейера в шивашко предприятие, което сега е "Брилянт Пловдив" - пришиваше якички. Тя заедно с четирите си сестри е станала шивачка на 12 години. Леля Цвета, една много благородна жена, която после избягала в Америка, ги обучавала в занаята в тогавашното село Лъджене, по-късно станало Велинград. Помня как мама ме водеше като малка при другите й колежки. Много се радвах, защото ми разрешаваха да вземам малки цветни панделки и с тях да правя разни магии в клас или да ги подарявам на съученички. Най-големият лукс беше да имаш розова панделка. Мама даваше парченца платове, а аз правех панделки за приятелките си. Винаги се връщах от фабриката цялата омотана в конци.
Искам да заведа мама да види как изглежда нейният завод, който наскоро беше приватизиран.

Други известни хора у нас, чиито майки са били шивачки - Хайгашод Агасян, Никола Гюзелев, Тезджан Наимова.

Сигурно има доста хора в повече, които предпочитат да не споменават за това, че не са били свързани с "шивачките". По време на комунизма у нас се гледаше с омерзение на професии, като адвокат. Сега с подобно отношение се гледа на труда на шивачките. Някои от последните примери отразени в медиите свързваме с медиците ни, завърнали се от Либия. Цитат: "Майката на Кристияна, Зорка Аначкова, шивачка по професия, се е лишила от всичко, за да отгледа внука си".  Нима само шивачките у нас се лишават от всичко, нима хората от Данвил и още милиони по света да не са правили това цял живот. 

Мнозина не ги е срам за това, че родителите им са били свързани с шивашката или текстилна индустрия. Това се интелигентните хора. Повече ще го крият цял живот. Заради насажданата у нас омраза към честния труд, към труда, свързан с нашите корени. Заради първенющината, която витае, да се градят палати с високи огради, да се карат големи джипове, и в същото време да се нехае за родителите, дори когато си сред най-популярните личности в страната, като някой известен футболист.

Има едно нещо, което се казва благодарност. То е непознато на изсушените, осмислили в материалното своя живот хора. Това е позитивно чувство, което е качество на добрите хора. За един такъв човек попаднахме на страниците на в.Новинар. "Дизайнерката Агнесс е на 31 години. От София е и работи от 17-годишна - в началото в областта на галантерията, а после започва да шие дрехи. Любовта към професията Агнес наследява от своите родители - майка й е шивачка, а баща й е крояч. Завършва моден дизайн в първата частна академия по мода "Жул Паскин", но е благодарна най-вече на своя преподавател Борис Сергинов. "Именно той ми даде да разбера, че мога да направя всичко на планетата", коментира днес дизайнерката.
Човекът, на когото Агнесс най-много се доверява, все пак е нейната майка. "Тя е един от най-верните хора в живеенето ми", споделя дизайнерката. На нея дължи избора на своята професия и това да има цялата свобода да живее и да работи, както пожелае.

Агнесс е благодарна на учителя си, благодарна е и на майка си. Сигурно е благодарна и на много други хора. Защото притежава градивното чувство, защото знае какво иска да прави и е научила как да го прави от хората, показали и пътя. Децата на Агнесс, Алекс и Криста със сигурност също няма да се срамуват  от корените си. Дали и децата на още 170 000 българки, заети днес в индустрията ще се срамуват ще покаже бъдещето. Но ако направим един преглед на имената на хората, чиито родители са били шивачи и текстилни работници, нещата стоят оптимистично, поне след 20-ина години....

П.П. Този пасаж добавих почти една година, след като след като статията бе вече на страниците на сайта. Тогава, когато четох тези материали и възпроизведох това, което се е случило с Timothius M. Robinson ми подейства, но истински разбрах неговите чувства по-късно. Както читателите на сайта знаят, през м.ноември 2007 година заминах на работа в Пекин, Китай. Един ден, когато моята съпруга ми изпрати постелно бельо от България, първата ми реакция бе !!!, та аз съм в морето на текстила тук в Китай. След няколко дни, когато си постлах чаршафите, които ми миришеха на моя дом, вече знаех за какво говори Timothius M. Robinson. Благодаря на моята съпруга, че разбрах какво значи парченце от дома, когато си на разстояние.

Освен в.Новинар http://www.novinar.bg/?act=news&act1=mnenia&mater=MTY5ODszMQ==, в материала е използван и материал на списание 9 месеца http://www.9m-bg.com/display.php?show_article=10&open_article=271 , като и на http://www.registerbee.com/ .

Коментари

Ако желаете да добавите коментар, моля логнете се!

© 2006 Tune - In Всички права запазениs